Зап­ла­ща­не при ра­бо­та по вът­реш­но за­мес­т­ва­не

Зап­ла­ща­не при ра­бо­та по вът­реш­но за­мес­т­ва­не

 

Ко­га­то ра­бот­ник или слу­жи­тел из­пъл­ня­ва длъж­ност или ра­бо­та на от­със­т­ващ ра­бот­ник или слу­жи­тел, той пол­з­ва пра­ва­та за та­зи длъж­ност или ра­бо­та, вклю­чи­тел­но и тру­до­во­то въз­наг­раж­де­ние, ако то­ва е по-бла­гоп­ри­я­т­но за не­го - чл. 259, ал. 1 от Ко­дек­са на тру­да.

 

Ако той из­пъл­ня­ва през то­ва вре­ме и сво­я­та ра­бо­та или длъж­ност, има пра­во и на до­пъл­ни­тел­но тру­до­во въз­наг­раж­де­ние, ко­е­то се уго­ва­ря меж­ду стра­ни­те по тру­до­во­то пра­во­о­т­но­ше­ние.

 

При­ла­га­не­то на та­зи раз­по­ред­ба изис­к­ва от­със­т­ви­е­то на ра­бот­ни­ка или слу­жи­те­ля, с кой­то има склю­чен тру­дов до­го­вор за из­пъл­не­ние на оп­ре­де­ле­на длъж­ност, как­то и за­мес­т­ва­не­то да се из­пъл­ня­ва в рам­ки­те на нор­мал­на­та про­дъл­жи­тел­ност на ус­та­но­ве­но­то ра­бот­но вре­ме.

За за­мес­т­ва­не­то е не­о­б­хо­ди­мо съг­ла­си­е­то на ра­бо­то­да­те­ля и на ра­бот­ни­ка или слу­жи­те­ля, кой­то ще за­мес­т­ва, из­ра­зе­но в пис­ме­на фор­ма.

 

Лип­са­та на пис­ме­на фор­ма не е преч­ка ра­бот­ни­кът или слу­жи­те­лят да по­лу­чи въз­наг­раж­де­ни­е­то за за­мес­т­ва­не­то.

 

Та­зи нор­ма би има­ла без­с­пор­но при­ло­же­ние в слу­ча­и­те, ко­га­то се по­лу­ча­ва по-бла­гоп­ри­я­т­но­то тру­до­во въз­наг­раж­де­ние и са на­ли­це дос­та­тъч­но обек­тив­ни дан­ни за то­ва - нап­ри­мер пър­ви­чен до­ку­мент за из­ра­бо­те­на­та про­дук­ция или из­вър­ше­на ус­лу­га, пъ­тен лист и др. или пък то­ва мо­же да се ус­та­но­ви от със­та­вя­на­та от ра­бот­ни­ка или слу­жи­те­ля слу­жеб­на до­ку­мен­та­ция.

 

При лип­са на та­ки­ва дан­ни, по-ви­со­ко­то въз­наг­раж­де­ние мо­же да се по­лу­чи след пис­ме­но­то съг­ла­сие на ра­бо­то­да­те­ля.

 

В раз­по­ред­ба­та на чл. 259, ал. 1 от Ко­дек­са на тру­да от­нос­но вът­реш­но­то за­мес­т­ва­не се съ­дър­жат две хи­по­те­зи:

 

1. ра­бот­ни­кът или слу­жи­те­лят из­пъл­ня­ва са­мо ра­бо­та­та или длъж­ност­та на от­със­т­ващ ра­бот­ник или слу­жи­тел, до­ка­то трае от­със­т­ви­е­то;

2. ра­бот­ни­кът или слу­жи­те­лят из­пъл­ня­ва ра­бо­та­та или длъж­ност­та на от­със­т­ващ ра­бот­ник или слу­жи­тел и сво­я­та ра­бо­та или длъж­ност.

 

В пър­вия слу­чай, ра­бот­ни­кът или слу­жи­те­лят по­лу­ча­ва по-бла­гоп­ри­я­т­но­то за не­го ос­нов­но тру­до­во въз­наг­раж­де­ние, до­ка­то трае за­мес­т­ва­не­то, а във вто­рия слу­чай има пра­во ос­вен на сво­е­то тру­до­во въз­наг­раж­де­ние и на до­пъл­ни­тел­но тру­до­во въз­награж­де­ние, ко­е­то се уго­ва­ря меж­ду не­го и ра­бо­то­да­те­ля и се зап­ла­ща за вре­ме­то, през ко­е­то се из­вър­ш­ва за­мес­т­ва­не­то.

 

След ка­то в пър­вия слу­чай ста­ва въп­рос за по-ви­со­ко ос­нов­но тру­до­во въз­наг­раж­де­ние, то вър­ху не­го­вия раз­мер се на­чис­ля­ва и до­пъл­ни­тел­но­то въз­наг­раж­де­ние за про­дъл­жи­тел­на ра­бо­та. Във вто­рия слу­чай ста­ва въп­рос за до­пъл­ни­тел­но въз­наг­раж­де­ние и вър­ху не­го до­пъл­ни­тел­но въз­наг­раж­де­ние за про­дъл­жи­тел­на ра­бо­та не се дъл­жи.

 

При вът­реш­но за­мес­т­ва­не изис­к­ва­ни­я­та за об­ра­зо­ва­ние, тру­дов стаж, спе­ци­а­л­на ква­ли­фи­ка­ция или пра­вос­по­соб­ност са за­дъл­жи­тел­ни, ако та­ки­ва за длъж­ност­та или ра­бо­та­та са ус­та­но­ве­ни в нор­ма­ти­вен акт, ко­лек­ти­вен тру­дов до­го­вор или длъж­нос­т­на ха­рак­те­рис­ти­ка.

 

От пра­вата по чл. 259, ал. 1 от Ко­дек­са на тру­да не мо­гат да се пол­з­ват ра­бот­ни­ци­те и слу­жи­те­ли­те, ко­и­то по длъж­ност са за­мес­т­ни­ци на от­със­т­ва­щия. Та­ки­ва са длъж­нос­ти­те, пред чи­и­то на­и­ме­но­ва­ния са вклю­че­ни оз­на­че­ни­я­та “зам.-”, “пом.-”, “под.-” и др. или са са­мос­то­я­тел­но оп­ре­де­ле­ни ръ­ко­вод­ни длъж­нос­ти, ко­и­то съг­лас­но нор­ма­ти­вен акт, ус­тав, дру­жес­т­вен до­го­вор, друг ус­т­ройс­т­вен акт или ут­вър­де­на дру­жес­т­ве­на ха­рак­те­рис­ти­ка след­ва да из­пъл­ня­ват фун­к­ци­и­те на за­мес­т­ник при от­със­т­вие на ти­ту­ля­ра на оп­ре­де­ле­на длъж­ност.

 

Раз­по­ред­ба­та на чл. 259, ал. 1 от Ко­дек­са на тру­да не би мог­ла да има при­ло­же­ние към т. нар. “вът­реш­но съв­мес­ти­тел­с­т­во”, ко­га­то ра­бот­ни­кът или слу­жи­те­лят из­пъл­ня­ва и за­дъл­же­ни­я­та на дру­га не­за­е­та сво­бод­на длъж­ност.

 

Ко­га­то то­ва не е уго­во­ре­но с тру­до­вия до­го­вор, то впос­лед­с­т­вие въз­ла­га­не­ из­пъл­не­ни­е­то на ком­би­ни­ра­на­та длъж­ност мо­же да ста­не са­мо с до­пъл­ни­тел­но спо­ра­зу­ме­ние, за ко­е­то е не­о­б­хо­ди­мо съг­ла­си­е­то и на две­те стра­ни по тру­до­во­то пра­во­о­т­но­ше­ние.

 

За раз­ли­ка от Ко­дек­са на тру­да, чл. 69 от За­ко­на за дър­жав­ния слу­жи­тел уреж­да хи­по­те­за­та за вът­реш­но съв­мес­ти­тел­с­т­во.

 

В та­зи хи­по­те­за дър­жав­ният слу­жи­тел при вът­реш­но съв­мес­ти­тел­с­т­во по­лу­ча­ва ос­вен зап­ла­та­та си и 50 на сто от раз­ме­ра на ос­нов­на­та зап­ла­та на от­със­т­ва­щия слу­жи­тел или заплатата за не­за­е­та­та длъж­ност.





{START_COUNTER}